Спортът учи, че успехът си има цена. Нищо не идва наготово и са необходими усилия за учене и развитие за постигане на даден резултат. Понякога е нужно и човек да се лиши от нещо, за да може да реализира определени задачи/желания.

Спортът изисква човек да развие дисциплина. Каквито и усилия да се полагат, те трябва да се постоянни, за да постигне желаната цел.

Спортът учи на поемане на отговорност. Ако спортистът не прави нужното за своето развитие, няма кой вместо него да го свърши.

Няма спортист, който да не се е научил да приема загубите. Всеки спортист се подготвя за дадено състезание, но награди печелят само няколко души. Така е и в живота.

Спортове, при които има съдийско решение (художествена гимнастика, футбол), учат на приемане на несправедливост. Животът не винаги е справедлив и понякога няма какво да направим в подобни ситуации.

Отборните спортове учат на колективност. Ето 2 примера за по-конкретни аспекти на колективността:

• В народните хора има неписано правило най-добрите да се разпределят най-отпред, за да водят хорото, най-отзад, за да не се разкъсва, и до най-несправящите се, за да има от кого да гледат. Е, не ви ли се иска най-силните така да правят и в други социални ситуации.
• Групов танц – тук мога направо да цитирам по смисъл моя бивша треньорка „Защо X, Y, Z се бутате да сте най-отред. Публиката не ви знае индивидуално и ще помни цялостното представяне . Ако някоя сбърка, публиката ще помни, че отборът е сбъркал, а не конкретната от вас.“. Резултатът от тези изречения беше, че когато някоя сбъркаше хореографията, другите помагаха да се направи от дефекта ефект в името на групата.

В танците по двойки мъжът е кавалер, а жената е дама – така е редно бъде и в живота. Тук мога да цитирам буквално треньор по танго „В тангото мъжът води, следвайки жената.“.

Последвайте фейсбук страницата ми за коментари на различни теми.

Свързани статии:

По пътя на успеха

1. Малка част от сексуално насилените хора подават сигнал в полицията.
2. Повечето изнасилвания не се случват случайно на улицата, а са от роднини/близки/познати.
3. Нерядко при сексуалното насилие над дете някой възрастен от близкото обкръжение знае за това, но не предприема нищо.
4. Сексуално насилените възрастни почти винаги са насилвани като деца т.е. жертвата се превръща в жертва.
5. Сексуалните насилници са насилвани като деца т.е. жертвата се превръща в насилник (това е само обяснение, но не и оправдание).

 Какво означат горните 5 точки? Какво може да направим?

Основни причини за мълчанието на насиления са:

• Срам – срамът идва от изкривяване на мисълта и възприятието за себе си. Пазенето на тайна заради срам може да помогне на съзнанието да „забрави“ случката, но тялото ще помни, докато не се преработи травмата.
• Вина – обикновено идва от внушение от страна на насилника, че насиленият сам/сама е предизвикал/а насилника, че си го е заслужил/а и т.н. В някои случаи насиленият е имал сексуално предизвикателно поведение и/или дрехи, което е неговата отговорност, но насиленият не може да носи отговорност за действията на насилника, нито предизвикателното поведение/дрехи на насиления могат да оправдаят насилника.
• Нормалност – най-често се среща при деца, когато възрастният внушава и манипулира детето, че даденото сексуално поведение е абсолютно нормално, че е форма на обич и т.н. След сексуално посегателство над дете обикновено има промяна у детето и наблюдателният родител може да я забележи.

За бездействието на възрастния, когато дете му каже, че друг възрастен от близкото обкръжението проявява сексуално насилие към него.

Възможни са 4 варианта:

1)Детето казва истината, възрастния му вярва и предприема действия

2) Детето казва истина, възрастни не му вярва и не предприема действия

3) Детето си измисля, възрастния му вярва и предприема действия

4) Детето си измисля, възрастния не му вярва и не предприема действия

Предприемането на действия (сл 1 и  сл 3) обикновено води до дискомфорт/неудобство на въпросния възрастен. Но ако пък е сл 2, то психологическите и физически последици за детето може да са много тежки. Е, всеки възрастен избира кой риск да поеме (сл 2 или сл 3) според приоритетите си. А ако този възрастен знае със сигурност за сексуалното насилие над детето (или дори е свидетел), но пак нищо не предприема, то тогава той се превръща в съучастник.

Форми на сексуално посегателство

Хората обикновено свързват сексуалното насилие с изнасилване, насилствено орално задоволяване и опипване, но има и други форми. Ето няколко примера спрямо деца:

• „Е, хайде сега, няма нужда да се криеш от мен, докато се преобличаш“ или обратното – възрастният да натрапва своята голота на детето.
• Майка/баба/леля бърка в сутиена на момичето, за да ѝ намести бюста, за да ѝ покаже „трикове“ да изглежда по-добре.
• Жестокият бой в дълбоките пластове на психиката се преживява като сексуално насилие.

Как да предпазя детето си от сексуално посегателство?

• Възпитавайте детето си, че тялото му е свещено и никой няма право да му докосва интимните зони без негово съгласие (това важи и са самите родителите). Ако се налага преглед от лекар, то поне единия родител да е казал изрично на детето за прегледа (някой друг възрастен може да се представи за лекар, а да не е).
• Възпитавайте детето си, че е длъжно да се защитава, ако някой друг посяга към тялото му независимо дали е с юмруци или сексуално.
• Не възпитавайте детето си, че сексът и интимността са нещо лошо, срамно, за да не се притеснява да сподели с вас, ако в сексуален аспект се случи нещо нередно с него.
• Вие самите не проявявайте сексуално посегателство към детето (вижте по-горе за различните форми). 

Как да предпазя себе си (като възрастен) от сексуално посегателство?

• Замислете се за леки или рафинирани форми на сексуално посегателство към вас в миналото. Ако откриете такива, то най-добре работете върху преживяванията си в тези моменти.
• Не подценявайте интуицията си, защото често тя ни предупреждава за заплахата.
• В ситуация на заплаха изберете между „бий се“ или „бягай“, защото „замръзни“ ще ви превърне в жертва.
• Подбирайте компанията, с която се срещате, и местата, които посещавате.

Последвайте фейсбук страницата ми за коментари на различни теми.

• Близък човек ни казва/прави нещо, от което се чувстваме наранени. Възможно ли е да не се натъжим? Едва ли някой ще отрече, че от най-близките най ни боли.

Някои хора биха потиснали/отрекли как са се почувствали, защото смятат тъгата за слабост, тъй като бъркат слабост с уязвимост.

Други хора пък биха потиснали/отрекли тъгата си в такъв момент и ще оправдават партньора само и само да не видят някои истини – за себе си и/или партньора.

При потискане/отричане на тъгата от нараняването, тя остава вътре в нас и таенето може да доведе до отчуждение, враждебност, реваншизъм към другия   (нeзависимо каква е причината за таенето).

• Някой близък е починал. Тъгата е нормален етап от процеса на приемане на загубата и не може да се избегне. Потискането на тъгата при загуба на близък само удължава процеса на приемане на загубата, а често противопоставянето срещу естествените процеси ни се връща като бумеранг рано или късно.

• Раздяла с партньора.  Някои хората прибягват към какви ли не начини за разсейване, за да не останат сами със себе си и да изпитат тъга (която е напълно нормална в такава ситуация), други пък потискат/отричат тъгата. Тъгата при раздяла има за цел да ни накара да осмислим раздялата, за да можем да продължим напред начисто. Ако не преминем през такъв период, обикновено остава нещо "незатворено" по отношение на бившия/бившата.

Списъкът с примерите за ситуации, в които е нормално да сме тъжни, е дълъг, а и има доза разлики за всеки човек, тъй като една ситуация може да има различно значение за различните хора.

Тъгата плаши много хора, но потискането и отрицанието на тъгата крие 2 съществени риска (в допълнение към специфичните за всяка отделна ситуация, като например горните 3 ситуации):

• изпадане в депресия (прочете повече за депресията)
• вътрешно изстудяване. Това ще доведе и до студенина към тъгата и болката на другите.

Ако вместо човек да потиска или отрича тъгата си, премине през нея по конструктивен начин, това ще доведе до трайно вътрешно освобождение.

Последвайте фейсбук страницата ми за коментари на различни теми.

Свързани  статии:

Депресия

Ето и по-дългия отговор:

• За да сме свободни или по-точно: когато не сме изразили каквото сме искали да кажем, ние не можем да затворим ситуацията. Ако сме си замълчали нещо, често след това то ни държи в ситуацията и това може да доведе  до „предъвкване“ на ситуацията, а „предъвкването“ понякога генерира допълнителен гняв.

•  За да не избухваме или по-точно: ако потискаме гнева си, ние търпим, търпим, превръщаме се в „тенджера под налягане“ и в даден момент от една малка „капка“ може да изригнем, а тогава сценариите са най-различни, но никой не печели от тях.

• За да ни познава другият по-добре или по-точно: заявявайки, че другият е прекалил с нещо, ние всъщност очертаваме своите граници (прочетете повече за граници), явно заявяваме какво не позволяваме. Това помага другият да разбере кои сме ние.

•  За да се чувстваме по-добре  или по-точно: гневим се, когато някой казва или прави нещо, което не ни харесва или ни пречи. Лошо ли е да си кажем, когато нещо не ни е приятно? Ако не си кажем, може ли да очакваме другият да разбере, че не ни е приятно и да не прави/говори повече така? Някои хора предпочитат да се правят, че са над нещата – е, това си е техен избор и последствията са за тяхна сметка.

Гневът е неизменна част от живота ни. Той е просто чувство и тази реакция не е нито положителна, нито негативна. Негативно е отношението на някои хора към гнева и негативни (деструктивни) са някои форми на изразяване на гняв.

Изразяването на гнева по конструктивен начин е умение заложено у всеки човек и съответно всеки може да го развие (сам или с чужда помощ).

Последвайте фейсбук страницата ми за коментари на различни теми.

Свързани статии:

Очертаване на граници

Агресия при децата

Някои мъже казват „Жената трябва да е тиха, да си мълчи, да ме слуша“ - т.е. да е кукла? да е покорна? Толкова ли е застрашителна една жена, която има мнение и позиция, които ясно и категорично може да заяви, и не се страхува да се конфронтира с мъжа, ако се наложи (което е различно от скандалджийство, опониране за спорта, война и т.н.)? – за някои мъже този отговор е риторичен.

Умната жената може да мълчи и да изслушва мъжа си, защото иска да го чуе и да го разбере, а не защото слушка. Зрялата жена може да е тиха, защото е спокойна и уверена, а експресивността ѝ ще дойде от нейната свобода и естественост на изразяване, а не на емоционална нестабилност (както някои биха я нарекли, обикновено с цел да я потиснат).

„Жената трябва да е с перфектен външен вид“. Една истинска жена се грижи за себе да изглежда добре, но тялото ѝ не е перфектно просто защото тя е естествена и неподправена, и няма нужда дрехите ѝ да са атрактивни и запомнящи се, тя подбира гардероба си, но няма нужда да привлича внимание по този начин. А колко от мъжете, които имат претенции за жена с идеален външен вид, могат да кажат, че техния собствен външен вид е идеален – нерядко мъж с тяло на Буда претендира за жена с тяло на манекенка (и защо една манекенка би избрала да е с Буда).

„Основно жената трябва да се грижи за децата“.  Децата си имат двама родители и всеки родител следва да се грижи за децата си. Ако мъжът остави грижите за децата основно на майката, то не бива да е изненада, ако майката започне да взима решения за децата без да ги обсъжда с бащата.

„Жената трябва да се държи като кралица в обществото“ – под „като кралица“ всеки би вложил различно значение, но да не бъркаме добрите обноски и възпитание с позиране, високомерие, изкуственост.

Споменатите примери до тук (в текущата статия и в част 1) не изчерпват списъка с изкривени мъжки очаквания и нагласи към жените. Но едно е сигурно – ако някой мъж твърди, че не са останали истински жени, то той не ги вижда и оценява, заради причини вътре в него.

Последвайте фейсбук страницата ми за коментари на различни теми.

към част 1

Свързани статии:

Истинските мъже - къде ли са? (част 1)

Защо се разпадат интимните връзки

За страха да обичам(е) истински

Немалко мъже казват „жената не е жена, ако не чисти и не готви“. Чистенето и готвенето са част от отговорностите на възрастния човек независимо от пола и често мъжете, които казват, че жената трябва да чисти и готви, всъщност си търсят заместител на майчините грижи, а когато пък те (мъжете) чистят и готвят, с гордост казват, че помагат вкъщи. Децата са тези, които помагат в чистенето и готвенето, а мъжът и жената си споделят тези отговорности (кой, кога, какво и как е лична преценка). Ако някой мъж се държи като дете, как ли жена му ще започне да гледа на него? Едва истинска жена поддържа дома си чист и спретнат заради себе си без да охка и пъшка и това не зависи от поведението на мъжът, но не би търпяла да я третира като майка или прислужница.

Друго очакване на някои мъже е „жената трябва да е много сексуална“. В психологията думата “сексуалност“ включва много аспекти, но в това изказване обикновено се има предвид буквалното т.е. много секс или търсене на норматив за количеството. Сексуалната потребност е една от основните и е нормално човек да иска тази потребност да е удовлетворена, но количеството секс никога няма да компенсира за качеството, а качеството зависи от много неща, но те не са предмет на тази статия.

Mъжете, които казват, че „ако не правим достатъчно секс с жена ми, не се чувствам мъжествен“, не правят ли всъщност признание, че мъжествеността им основно се опира до употребата на половия си член? Наистина ли няма какво друго да предложат като мъже?

Някои пък смятат, че сексът сближава и затова наблягат на количеството секс. Голотата не сближава и сексът не може да запълни празнотата и скуката в двойката. Ако сте отчуждени с партньора, ако има празнота или скука във връзката, търсете причините и решенията другаде, не в и чрез секса.

Има и други мотиви за търсенето на много секс или норматив за честотата, но какъвто и да е мотивът, то той ще говори за употребата на секса като инструмент, а това обикновено саботира качеството в дългосрочен план.

Последвайте фейсбук страницата ми за коментари на различни теми.

към част 2

Свързани статии:

Истинските мъже - къде ли са? (част 1)

Защо се разпадат интимните връзки

За страха да обичам(е) истински

"Съжалявам за много неща, които съм правила и не съм правила по отношение на мъжете, с които съм имала връзка, съжалявам, че не обърнах внимание на някои от обратните връзки, които тези мъже ми дадоха, но най-много съжалявам, че никога не съм обичала истински, и не защото съм неспособна, а защото ме беше страх. При такъв страх истинска пълноценна близост в интимна връзка беше невъзможна, близост, за която винаги съм копняла, но в същото време бягах по различни причини. Страхувайки се да обичам истински, вероятно несъзнавано съм отхвърляла вътрешно и обичта на другия към мен.

След като толкова съжалявам, че не съм обичала истински, си казах „ми да взема да започна да обичам тогава“. Зададох си въпроса „наистина ли вече искам да обичам истински или само ми се иска да искам?“, направих си проверка и си дадох сметка за следните неща:

• Беше ме страх да обичам, защото смятах, че обичта ще ме направи зависима от мъжа; че няма да мога да живея без него, ако изчезне от живота ми; че използвайки обичта, мъжът ще има власт над мен и ще може да прави с мен каквото си поиска. Е, току що описах отношенията с майка ми в детството и очевидно съм правила пренос/проекция. Разбрах, че тези страхове са ирационални, и вече отпаднаха.

• Беше ме страх да не ме наранят. Този страх е рационален, но всъщност необичайки, наранявах сама себе си бавно и напоително. И ако короната на властта над другия беше тежка, то короната на властта над себе си беше задушаваща за мен самата. Дадох си сметка, и че страхът от нараняване до голяма степен се дължеше на непознаване на собствените ми възможности за справяне с болката.

• Мисля си, че като заобичам истински, ще самоизлекувам белезите от нараняванията от предишни връзки.

• Преразгледах си и раните и багажа от последната ми връзка и разбрах, че не са толкова големи и тежки колкото си мислех, защото последната ми връзка беше един „въздушен замък“. Реалността може да е болезнена, но боли, минава и заминава, и установих, че един „въздушен замък“ е доста по-труден за пускане, а по отношение на болката - когато има разминаване между реалността и въздушния замък, боли още повече, или по-точно казано, разминаването прави болката да изглежда по-голяма отколкото всъщност е. Така след раздялата ми трябваше година и половина, за да приключа изцяло психически с „връзката“, въпреки че емоционално бях приключила година и половина преди раздялата. Да не съм изцяло приключила психически с бившия не означава да искам да съм с него, а това, че му се дразнех на някои изказвания, когато поради определени обстоятелства се виждахме, а вече бяхме разделени, и че продължавах вътрешно да го обвинявам за някои неща в миналато (има разлика между обвинение за нещо конкретно и обвинение за разпад на връзката, става дума за първото).  

Моят въздушен замък беше следният: аз не само, че не обичах истински бившия, от един момент нататък аз не исках него, а основно семето му (между другото, мъжът го усещаше това). Към днешна дата не искам и да чуя за дете и определено „да живее психосоматиката“, че не се получи, но преди мисленето ми беше различно и предишните ми нагласи прекрасно се напаснаха с определени обстоятелства в миналото. Реално в предишната си връзка исках мъжа заради семето му, а следва да е обратното. В същото време бившият като човек е свестен и готин, и реших, че става за осеменител. Така си направих един въздушен замък, в който имаше не малко компромиси с мен самата и надежди за мъжа и връзката ни.

През цялото време си знаех, че си бях направила въздушен замък, но „да знам“ и „да осъзнавам“ не са едно и също. Когато хубаво го осъзнах, изпитах едно олекване и вече гледам на миналото само като на нещо поучително за мен, а не като на багаж.

Едва ли някой може да ни нарани и заблуди повече от това, на което ние самите сме способни да направим със себе си (говоря за възрастни хора, а не за деца).

След като преразгледах и осмислих нещата, които описах по-горе, се чувствам като все едно се събуждам от някакъв сън, но това не е достатъчно, защото трябва да се изправя и да започна да ходя, т.е. желанието и готовността да обичам истински не са достатъчни, трябва и да проявявам активно тази обич."

Автор: Анонимен клиент

Последвайте фейсбук страницата ми за коментари на различни теми.

Свързани статии:

Защо се разпадат интимните връзки

Истинските мъже - къде ли са? (част 1)

Истинските жени - къде ли са? (част 1)

1. Появява се желанието и известно време живеем с него.

2. Проявяваме воля като "осеменител" и известно време "носим" тази идея като "бременни" и планираме и организираме реализацията/появата (както правят родителите по време на бременността).

3. Когато идеята е достатъчно узряла, проявяваме смелост, за да реализираме идеята т.е. смелостта е като "контракция" за раждането. И, да, от смелостта понякога "боли", защото може да ни се наложи да се разделим с нещо (като напр: комфорт, предразсъдък, мисълта "какво ще кажат другите", нагласа "чакам някой друг вместо мен да направи нещо").

4. В началото след реализирането може да сме в еуфория от нашето "отроче" и да искаме да споделим с много хора какво сме направили, малко като след раждане на дете .

5. Когато нашият проект започне да се "раздвижва" (т.е. пълзи и прохожда като малкото дете), осъзнаваме колко грижи (т.е. труд) ни чакат, ако искаме да успеем. Но тъй като няма как всичко да знаем предварително, колкото и да сме готвили, ще са ни нужни гъвкавост и готовност да пробваме различни варианти (т.е. креативност), отвореност към непознатото и готовност да се учим от грешките си (т.е. любознателност), както и търпение, ако искаме нещата да се развиват напред. Ако сме честни пред себе си за истинска си мотивация да се захванем с нещото, то ще се сме вдъхновени и няма да мрънкаме за нищо (е, може и да помрънкаме, но ще е за 5мин), а ако има моменти на отчаяние от нереализиране на очакваните резултатите, то това състояние няма да трае дълго и няма да се откажем.Тази точка 5 не ви ли напомня на отглеждането на дете до към 12г.?

6. Докато работим в малки мащаби (т.е. да взаимодействаме с деца, ако използваме човешката аналогия), нещата са по-лесно управляеми, но като започнат да "поузряват" (т.е. тийнейджъри) и мащабът да става голям, може да настъпи "турбуленция" за нас, ако до преди това сме си затваряли очите за някои неща или сме опитвали да "минем тънко". Ако в "детския" период на проекта сме се развивали и ние като личност, то "бурните" ситуации през "тийнейджърския" период ще са предизвикателство за нас, а не проблем, и ще намерим начин да се справим, стига да не сме си повярвали твърде много преди това и да сме готови да си преглътнем малко егото.

7. Идва зрелостта и моментът да разберем дали нашата идея/проект ще "куцука" или ще има пълноценен "живот" и ще радваме на "плодовете".

8. В един момент проектът си изживява живота и умира, защото няма нищо вечно. Ако сме преминали оптимално добре през различните етапи на идеята/проекта, ще бъдем спокойни да я/го пуснем да си отиде. И ако сме овладели изкуството да даваме "живот" на нещо, ще създадем отново. А по-големите създатели вече са "родили" новото още преди смъртта на старото.

Последвайте фейсбук страницата ми за коментари на различни теми.

Свързани статии:

Личностно израстване чрез спорт

Тревожността се свързва със страх и притеснение в резултат на някаква заплаха. Има 2 вида тревожност – нормална и болезнена (тази, от която човек изпитва страдание). Следва сравнение между двете:

Статията е за болезнената тревожност, тази, която предизвиква страдание у човека.

Същност и причини за тревожното състояние.

Човек изпитва болезнена тревожност, когато осъзнато или неосъзнато преживява себе си като неспособен да се справи с дадена заплаха, която застрашава нещо ценно за него, а тази неспособност не е резултат от обективна слабост, а на вътрешна заученост/модел, който пречи на човек да прояви възможностите си за справяне със заплахата. Ценното нещо може да бъде:

• представа за себе си
• връзка с някой човек
• работата
• други

Няма единен списък, защото ценните неща, чиято заплаха може да предизвика болезнена тревожност, са индивидуални за всеки човек.

Усещане за неспособност (но това не означава, че е факт) често води до чувство на безпомощност. Преживяването на безпомощност често кара човек да търси компенсации. Пример: страх ме е партньорът/партньорката да не си тръгне, защото не мога без него/нея, и затова ще го/я контролирам.

Обикновено причината човек да се чувства безпомощен и в безизходица пред дадената заплаха е ситуация/ситуации в миналото, когато не е имал възможност да развие способностите си да се справи със страха по полезен начин или направо му е било пречено. Най-често това е в детството. Но това е само обяснение, но не и оправдание за възрастния човек.

Причината човек да е тревожен е вътрешен конфликт (осъзнат или неосъзнат). Конфликтите могат да бъдат най-различни, като например:

• Между „трябва“ и „искам“
• Между близост и дистанция с някой човек
• Да кажа или да не кажа „НЕ“ на някого/нещо
• Между желание и реалност
• други

Ако конфликтът е осъзнат, човек често мислено зацикля в него, а това прави тревожността още по-измъчваща.

Понякога причината за тревожността може да е скрита депресия т.е. дълбоко в себе си човек е депресиран, но на повърхността е тревожен. Възможно е и обратното, т.е. дълбоко тревожен, а на повърхността депресиран.

За справяне с тревожността - прочете тук.

Последвайте фейсбук страницата ми за коментари на различни теми.

Свързани статии:

Стрес

Паник атаки

Депресия

Може да говорим за паник атака, ако се наблюдават поне 3-4 от следните симптоми:

• Мисловни – крайни мисли като „ще умра“, „ще припадна“, „ще получа инфаркт“.
• Телесни – изпотяване, изтръпване, задушаване, сърцебиене.
• Емоционални – тревожност.
• Поведенчески – избягване на мястото, където се е случила/се случва паник атака; търсене на сигурност; подсигуряване с лекарства, вода.

Паник атаката трае до 20-30 мин макс.

Същност и причини за появата на паник атаки

Паник атака се появява в момент, когато човек се чувства застрашен. Като резултат се активира механизма „бий се или бягай“ и тялото произвежда адреналин, за да се справи със „заплахата“. Телесните симптоми са резултат от този адреналин и те изчезват, когато се изхаби адреналина. Телесните симптоми се интерпретират крайно и се появяват крайните мисли.

Човек започва да е в очакване на нова паник атака на определеното място/места и това очакване поражда тревожност и поведенческите стратегии за „справяне“(т.е. поведенчески симптоми), но рядко помагат. Самото място/ситуация на паник атака не е реална заплаха, а само се асоциира с нещо, което е от лично значение за човека. Всъщност той/тя е изпитвал/а неосъзната вътрешна тревожност преди появата на паник атака. Тази предхождаща тревожност няма нищо общо с дадено място/ситуация, но е част от личните причините за поява на паник атака и се маскира от тревожността от очакването на нова паник атака, но не изчезва.  

Човек с паник атаки често казва, че след появата на паник атака е започнал/а да изпитва страх да остане физически сам/а на даденото място/ситуация, но истината е, че преди паник атаките той/тя изпитвал ужасяващ страх да остане сам/а в един по-цялостен и фундаментален аспект и паник атаките само озвучават този страх. На пръв поглед човек с паник атаки може да изглежда самодостатъчен и независим, а ужасът от „да остана сам/а“ може да е дълбоко неосъзнат, но е част от причините за паник атаките.

Колкото повече човек избягва мястото/ситуацията на паник атака или си повтаря, че няма да получи паник атака, толкова повече всъщност се засилва механизма на паник атаки.

За справяне с паник атаките - прочете тук.

Последвайте фейсбук страницата ми за коментари на различни теми.

Свързани статии:

Тревожност

Стрес

Немалко жени казват „мъж, който живее при родителите си, не става“. Факт е, че за да създаде човек семейство, трябва да се е отделил от родителското такова. Но физическото отделяне не е достатъчно, необходимо е и психическо разграничаване. И какво да кажат мъжете за жените, които всеки ден се чуват с майките си по телефона? Подобни отношения въобще не са рядкост (има и такива мъже, но са значително по-малко). Някои жени обсъждат с майките си дори отношенията с мъжа си, понякога и в детайли.

Има група жени, които живеят с идеята „мъжът трябва да се грижи за мен“, „трябва да мога да разчитам на мъжа за всичко и по всяко време“ или „аз ако мога сама да се оправям, не ми трябва мъж“. Това не ви ли прилича на отношението на един баща към малката си дъщеричка? Ако една жена се поставя в позиция на малко момиченце, то с какво може да привлече и да задържи един зрял мъж като партньор?  Мъжът би могъл да прояви търпение и да позачака малко жената да „порасне“, но чаканетo няма да е вечно. Е, има и мъже, които биха останали в такава ситуация, но за това си има обяснение, което е отделна тема.

Друга група жени пък са в другата крайност – на думи искат отговорен и решителен мъж, но на практика му пречат да се проявява като такъв чрез:

• обгрижване
• решава/избира вместо него
• действа вместо него

Или с други думи – жената влиза в ролята на майка на момченце в яслата (в детската градина децата вече правят елемeнтарни избори и искат сами да дейсtват, поне доколкото могат) . Някои мъже с охота влизат в ролята на детенце, но те ще бъдат приети само от жени-майчици, които търсят мъж, който да обслужи тази им вътрешна нагласа. Такъв тип жени обяснимо няма да срещнат зрял мъж.

А какво да кажем за жените, които имат склонност да се състезават с мъжете в най-различни аспекти. Те не търсят мъж, а съперник, и тяхното „няма истински мъже“ всъщност е опит да принизят мъжкия пол, защото не са успели да го победят в състезанията.

Споменатите примери до тук (в текущата статия и в част 1) не изчерпват списъка с изкривени женски очаквания и нагласи към мъжете. Но едно е сигурно – ако някоя жена твърди, че не са останали истински мъже, то тя не ги вижда и оценява, заради причини вътре в нея.

Последвайте фейсбук страницата ми за коментари на различни теми.

към част 1

Свързани статии:

Истинските жени - къде ли са? (част 1)

Защо се разпадат интимните връзки

За страха да обичам(е) истински

Някои жени казват „Един стабилен мъж трябва да подсигури семейното жилище и да се грижи за материалното благосъстояние на семейството“. Важно е човек трябва да може да посреща своите лични материални нужди преди да мисли за семейство, но това важи както мъжа, така и за жената. Ако една жена е с нагласата мъжът да я издържа, то тогава той не се ли превръща в банкомат за нея?

Чувала съм и изказвания от жени „ако не е амбициозен и непрекъснато да се развива в работа си, не е никакъв мъж“, но до кога, до колко...сякаш на мъжа гледат като на робот/вол. Но ако пък той вземе че работи „под пълна пара“ и честото отсъства от вкъщи, тогава жената пак е недоволна.

Ако една жена гледа на мъжете като на банкомат и роботи, то тя ще търси „инструмент“. Но този „инструмент“ може да няма душа и тогава той вероятно ще проявява отношение към жената, което едва ли ще и се хареса.

Други жени казват „Един истински мъж трябва да е кавалер, а в днешно време мъжете не кавалерстват вече“. Не кавалерстват, но на кого – на всички жени или на определен тип жени? Немалко жени биха бъхтали да носят тежкия си багаж, но не биха приели от мъж да вземе багажа, камо ли те сами да поискат помощ от мъж. Приятел даже ми е споделял, че веднъж жена го е нахокала като и е предложил да вземе торбите. Ако на някой мъж му се случи 3-4  пъти подобно нещо, бих го разбрала, ако реши да не предлага повече помощ на жена.

Някои жени рядко оставят възможност на мъж да им отвори вратата. Има жени, които предложението от мъж да ги изпрати до някъде го приемат за нахалство или свалка. Ако една жена приема кавалерство, то тя ще го приеме от всеки мъж и нито ще влага скрит подтекст, нито ще търси такъв. Ако жената приема кавалерство само от своя партньор, то тогава тя всъщност търси нещо друго през такова поведение. 

На много мъже им е приятно да кавалерстват, но нерядко срещат „отрязване“. Разбира се, има и мъже, на които не им идва отвътре да кавалерстват и просто са заучили някакво поведение, но една истинска дама би разбрала кога мъжът е фалшив в този аспект. 

Та ако някоя жена твърди, че няма кавалери, то тя не ги вижда по определени причини, които касаят нея самата.

Последвайте фейсбук страницата ми за коментари на различни теми.

към част 2

Свързани статии:

Истинските жени - къде ли са? (част 1)

Защо се разпадат интимните връзки

За страха да обичам(е) истински

Недостатъчните знания и умения за позицията, на която сме, може да e стимул за развитие и посещение на обучения, но ако разликата между нашите възможности и очакванията към нас е твърде голяма, то там ли ни е мястото (поне на текущия етап). Такова разминаване нерядко може да се наблюдава при хората, които се борят да се издигат в йерархията. Друг момент е, че с издигане в йерархията заплата се повишава линейно, но отговорностите растат експоненциално и не всеки може психически да поеме това.

Независимо от нивото в йерархията, човек може да си е съвсем на място и по силите, но да приема нещата твърде катастрофално или лично. Има и хора, които сами се нагърбват със свръхотговорност без друг да го очаква от тях  и в резултат те често се чувстват стресирани, но свръхотговорността носи „сладки“ печалби, които понякога са трудни за пускане, като например:

- „Аз съм толкова съвестен и добричък.“

-„Аз правя толкова много неща, следователно съм толкова  велик.“, ‚Аз съм толкова ценен и незаменим, всичко зависи от мен и фирмата не може без мен.“

-„Няма да делегирам нищо на никой и така контролирам всичко.“

 И тези, които не могат да кажат НЕ на свръхработата, която шефът възлага, също не остават по-назад със „сладките“ печалби. Стресът не подминава и перфекционистите (което е различно от „давам всичко от себе си и работя съвестно“), които пък трудно биха пуснали даването на послание към другите „Аз съм по-добър от теб.“.

Нашето ежедневие

Извън работа нещата изцяло зависят от нас и имаме пълната свобода да приложим уменията си за планиране и организиране на задачите си и да го направим по начина, който на нас ни харесва, стига да сме развили такива умения или да искаме да ги развием, ако ни „куцат“. Ако преценим, че имаме твърде много задачи/казуси, то е добре да се запитаме:

1. Това отговорност ли е или желание?,

2. Защо трябва?/Защо го искам?,

3. Колко ми е важно?.

Адекватни корекции в планирането и организацията може да направим само ако си дадем честни отговори. Ако отложим нещо в резултат на такава преценка е едно, но ако отлагаме нещо без обективна причина, т.е. просто протакваме, е друго и протакването в един момент може да се „обърне“ срещу нас.

Някои хора вероятно биха казали, че пък са нетърпеливи за нещо и това им носи стрес, но самото нетърпение не носи стрес, нетърпението е вътре в нас и е просто проява на инфантилност, капризност.

Когато сме пренатоварени, бихме могли да помолим за помощ (ситуативно и временно, за да не се превърнем в „паразит“), но по какви причини хората не молят за помощ е цяла и отделна тема, която не е предмет на текущата статия.

Какво всъщност е стресът

Стресът сам по себе си е дискомфорт, който има за цел да предизвика адаптивни механизми и реакции на човек за преодоляване на ситуацията, която е предизвикала дискомфорта. Временният стрес се явява като защитна реакция към външните обстоятелна, която може да послужи и като мотивация за развитие. Когато човек не намери навреме адекватен външен и/или вътрешен отговор на ситуацията, тогава вече се преживява т.н. негативен стрес, който обикновено хората визират с „Аз съм под стрес“. Важно е човек да бъде честен пред себе си за това как е стигнал до тук, ако иска да излезе.

Извод

Негативния стрес е изцяло вътрешна реакция в зависимост от личностните характеристики на даден човек и ако един човек поставен в определена ситуация изпитва негативен стрес, друг в абсолютна същата ситуация може въобще да не изпита такъв стрес или като се усети, че го изпита, бързо ще вземе решение и мерки за промяна.

За справяне със стреса - прочетете тук.

Последвайте фейсбук страницата ми за коментари на различни теми.

Свързани статии:

Тревожност

Паник атаки

- „той/ тя трябва да е еди какъв/каква си“, „искам перфектния/ата мъж/жена“ – Да имаме критично мислене и мнение за това какво да приемем и какво не у другия е едно, но списък с очаквания и изисквания е съвсем друго. С подобен списък връзката се превръща в сделка, а перфектният/ната мъж/жена става удобен инструмент (а за какво служи този инструмент е индивидуално е всеки). А какво се случва, когато с течение на времето „сделката“ и инструмента се променят? Гневно разочарование, а след него сценариите са най-различни и обикновено не са особено щастливи и за двамата във връзката.

- искам някой да се погрижи за мен и/или да ме спаси от нещо – тук може да включим мисли като: „скучно ми е и няма какво да правя без връзка“, „тъжен/тъжна и имам нужда от положителни емоции“, „не мога да се справям сам(а)“, „какво ще си кажат другите за мен, ако нямам връзка“ и може да изброяваме още доста в този стил. В тези случаи се търси връзка, а не човек, и отсрещният човек се превръща в инструмент. Едва ли в дългосрочен план някой би бил истински щастлив в подобна връзка. Връзката би следвало да е резултат от безкористен интересен към другия.

-„искам дете“ – Търсенето на връзка заради желание за дете е като да сложим каруцата пред коня и така другият се превръща в инкубатор/осеменител. Как ли би се чувствал някой, ако го възприемаме предимно като инкубатор/осеменител? А когато мисията „Дете“ е изпълнена, то това често е началото на отчуждението. Създаването на дете би следвало да е резултат от пълноценни отношения с партньора.

- живеене в миналото – Хубаво е да се учим от опита си, но да не забравяме, че за всяко поведение може да има повече от едно обяснение, а срещу нас днес седи друг човек, а не онзи от предишна връзка. Всеки малко или много носи някакъв „багаж“ от миналото си, но да живеем в миналото е съвсем различно.  Има хора, които въпреки физическата раздяла, не са приключили психически с бившия/бившата (това не означава, че искат да са с него/нея), а това означава, че ще са само с единият крак в текущата връзка. Ако не сме изцяло ориентирани към текущия партньор, бихме ли могли да изградим пълноценна връзка?

Ако дадена връзка започне по някой от описаните начини, трудно може да се получи дълго и щастливо бъдеще. А все пак възможно ли е, ако сме започнали така? Да, но първо трябва да признаем пред себе си истинската си мотивация за връзка и как сме влезли в нея, да осмислим истината, да поемем отговорност пред себе си и да работим със себе си по съответната тема. Ако и двамата партньори направят това и ако все пак има и истинска обич между тях въпреки всичко, то те имат шанс да намерят път един към друг и да „излекуват“ връзката си.

Последвайте фейсбук страницата ми за коментари на различни теми.

Свързани статии:

Истинските мъже - къде ли са? (част 1)

Истинските жени - къде ли са? (част 1)

За страха да обичам(е) истински

Когато детето е смисъл на живота на родителя, тогава често всичко започва да се върти около и за детето. Обяснимо е такъв родител в един момент да изнемогне и детето да му идва в повече – да, наистина е тежко центърът ни да е някъде извън нас, независимо кой е обектът. А за детето пък никак не е полезно да му се дава послание, че то е център на света, защото по-късно като възрастен ще има същото очакване от другите възрастни. Но смисълът на животът ни да не е друг човек далеч не означава да сме безотговорни към другия.

Вероятно всеки би се съгласил, че всяко човешко същество има право на личен избор и мнение. Децата също са човешки същества и те имат това право. Колко родители се интересуват дали на детето наистина му се ходи на частни уроци по чужд език, математика и т.н., и дали иска да отиде на друг тип занимание (спорт, изкуство), а не просто да замени урока по немски с урок по френски, например.

Спомням си следното от първите месеци в езиковата гимназия – знанията по английски на хората, които бяхме учили английски само в задължителните часове в училище, свършиха след 1 седмица часове в 8ми клас; повечето съученици, които бяха ходили на частни уроци по английски от 1ви-2ри клас, нямаше нужда да учат първите около 3-4 седмици; единици бяха тези, които 2 месеца изкараха на стари знания, но после материалът беше нов за тях както за всички останали. Или с други думи – някои с 6-7 години ходене на частни уроци спестиха 2 месеца учене в 8 клас. А вие какво бихте избрали за себе си - 6-7 години ходене на частни уроци или 2 месеца сериозно учене в 8 клас? Никога няма да забравя и думите на един съученик: „Аз исках да уча в испанската гимназия, но нашите казаха, че трябва в английската и ме записаха“. В крайна сметка той нито научи достатъчно добре испански (защото часовете по втори чужд език бяха малко), нито имаше завидни знания по английски (всеки може да се досети защо).

Освен право на личен избор и мнение, всеки има право и на личен живот и преживявания и да останат такива. Да се интересуваме от някого (как е, какво го вълнува) е различно от това да го подложим на разпит. Вярвам, че на никой възрастен не му е приятно, когато някой друг прояви „интерес“ към него от тип „кажи ми, кажи ми, кажи ми“ или тип интервю. Детето също не е длъжно да споделя всичките си преживявания с родителите си, още повече пък да го прави точно в момента, когато родителят е решил.

Вероятно всеки в детството си е чувал към себе си или към друго дете реплики от родителите си в стил „Ще стане както аз казах!!!“/ „Защото аз казах така!!!“ без никакво обяснение и желание за разговор, и горко му на детето, което не се подчини на Божията Родителска воля, но още по-горко на детето, което винаги за всичко се подчинява и се превръща в едно добре дресирано „дете“. Да си категоричен не означава да командваш.

И кой казва, че е животът на децата е лесен и безгрижен?

Нима изпълняването на очакванията и изискванията на някой друг е лесна работа, особено когато буквално си зависим от този друг, а той пък нерядко е склонен да се възползва от това, понякога дори брутално?

Осмислянето на чужд живот не е ли прекалено голяма отговорност, особено за едно дете?

Последвайте фейсбук страницата ми за коментари на различни теми.

Имате ли някои от следните симптоми?

-    Емоционални симптоми – потиснатост, тъга, чувство за вина, липса на радост, раздразнителност

-    Мисловни симптоми – негативизъм, безнадеждност, идея за безсмислие, мисли за самоубийство, намаляване на концентрацията и паметта

-    Телесни симптоми – загуба на апетит или преяждане, безсъние или преспиване, отпадналост, лошо храносмилане, плач

-    Поведенчески симптоми – намалена физическа активност (на работа, избягване на битовите задължения, отказ от харесвани занимания), самоизолация от света. Възможно е да има моменти на свръхактивност като компенсация на потиснатостта.

Какви са причините?

Тъгата е нормална реакция на дадено тъжно събитие и човек може да премине през период на тъга без да изпада в депресия.

Ситуациите/обстоятелствата, след които човек може да изпадне в депресия, може да са различни, напр. загуба на работа, неуспех, раздяла с партньора. Начинът, по който възприемаме събитията, определя как ще се чувстваме. Независимо какво е събитието, то се възприема от депресирания като преувеличено негативно, от него се прави генерализация без да се проверява/преценява действителността и не се виждат никакви предимства/възможности от новата ситуация. Например:

•  „партьорът ми пожела да се разделим, следователно не ставам за нищо“, което е различно от „дай да видя с какво допринесох за раздялата, че да се поуча, за да мога да изградя по-качествена връзка със следващия партньор“,
• „от работа ме съкратиха, следователно съм неудачник и няма да си намеря друга работа“ без да се отрази, че при съкращения все ще има засегнат служител, а критериите за избор на служител може да са най-различни (включително да съкратят скъпоплатен служител за по-голяма икономия), и кой знае, може пък и по-добра работа да намери човек.
• „щом не успях с Х, значи за нищо не ставам." без да се отчитат успехите. Неуспеха е и възможност за научени уроци, което означава натрупан опит, а не провал, което е въпрос на гледна точка.

Зад негативната генерализация може да се открие ниско самочувствие и/или нереалистични претенции в дадения аспект.

Депресираният има склонността да зацикля в отрицателните си мислите (дори може да спре да възприема нищо друго освен идеите си, които са резултат на „катастрофалното“ събитие). Така миналото се преживява тежко,  сегашното се превръща в мъчение, а бъдещето е негативно неизвестно без надежда, защото човек се чувства безсилен да промени обстоятелствата около себе си или да приспособи себе си (което е различно от нагаждане и конформизъм) към обстоятелствата. Идеята за негативно неизвестното бъдеще може да доведе до тревожност.

Депресията може да се отрази на различни сфери от живота на човек, но обикновено най-засегното е семейството, ако има такова, защото депресията често води до дисфункционални отношения.

Понякога зад депресията може да има скрита тревожност т.е. дълбоко в себе си човек е тревожен, но на повърхността е депресиран. Възможно е и обратното, т.е. дълбоко депресиран, а на повърхността тревожен. Прочетете повече за Тревожността.

За справяне с депресия - прочете тук.

Последвайте фейсбук страницата ми за коментари на различни теми.

Свързани статии:

Тъгата

Когато детето прояви форма на агресия, то действа по начин, за който има капацитет в дадената възраст, но често бива открито критикувано, унижавано, наказвано, овикано, заради поведението си, което съответния възрастен е определил като лошо поведение. Някои възрастни пък са възприели по-специфичен начин на говорене и поведение, който на пръв поглед изглежда „мек“, но отдолу посланието е същото. И двата подхода за детето означават „нямам право да съм фрустриран, нито пък да го изразявам“.

Отнема години на едно дете докато се научи да изразява фрустрацията си конструктивно. Ако едно две-три годишно дете ухапе другарчето си, то може да е от любов или от гняв за нещо, което другарчето е направило. Полезното в тази ситуация би било възрастният да запази спокойствие и да попита детето какво иска т.е. да прояви интерес към детето. А ако детето ухапе нас, казване на НЕ с категоричен тон „Това ме боли. Спри!“ няма да нарани детето. Дори и да изкрещим „Ох, боли ме“, детето може да се стресне, но спонтанната ни реакция няма да го нарани, защото посланието е от първо лице. По този начин показваме и че сме човешки същества, а именно това имат нужда да виждат децата.

Едно дете може да прояви агресия към родителите си и ако се чувства игнорирано и незначимо за тях, или свръхконтролирано и задушавано.

Конфликт между деца може да се появи в резултат на съперничество. Най-често това се случва в семейства с повече от едно дете. Дали децата ще се разправят чрез боричкане, каране или рафинирано, родителите е добре да внимават с намесата си в такива ситуации независимо колко им да се иска мир и спокойствие вкъщи, защото има риск да дадат послание, че отговорността за разрешаването на спора е на родителя, т.е. на някой друг, и така като възрастни ще търсят някой друг да им разрешава конфликтите. Родителят може да даде насоки на децата си за конструктивно разрешаване конфликти, но би било вредно, ако вземе нечия страна. Когато навлязат в пубертета, борбите секват, а децата вече са изградили приятелска връзка.

Детските градини и училищата също играят важна роля за развиването на уменията за изразяване на децата. И в двете институции условията са сходни – много деца на едно място т.е. пространството е ограничено и нивото на шум е високо; всяко дете е различно, но никое не може да избере с кои деца да е в една група/клас; има много правила и авторитарност. Обяснимо е децата да се чувстват фрустрирани в такива условия и да стават агресивни, но възрастните би следвало да проявят разбиране и да помогнат на децата в справянето с казусите и конфликтите.

Когато едно дете тенденциозно под една или друга форма получава послания от тип „нямам право да съм фрустриран, нито пък да го изразявам“ от възрастните (родители, роднини, учители), то изразяването на фрустрацията детето започва да се изражда и да се проявява деструктивно по 2 начина – в случай на разбунтуване, проявява я навън към другите, а в случай че се "пречупи", проявява я навътре към себе си (като потиснатост, нагласа от тип „ще търпя всичко“), като 2-те крайности могат да се сменят. И двете крайности при децата са реакция, а не техен замисъл.

Независимо дали детето изразява агресията си деструктивно към другите или към себе си, това е само симптом. Този симптом дава послание, а какво е то – това е в отговорностите на възрастните около детето да разберат какво всъщност се случва с детето, от къде точно идва фрустрацията. Най-верният отговор може да се получи от самото дете (разбира се, детето няма да може да назове конкретна причина за фрустрацията си както един възрастен би могъл), а за целта са необходими малко търпение, емпатия, диалог и фокусът да е детето, а не възрастните.

Последвайте фейсбук страницата ми за коментари на различни теми.

Свързани статии:

Очертаване на граници

За "лесния" живот на децата

Гневът -  защо е важно да го изразяваме?

А какво всъщност са граници?

За мен граници е равно на „това съм аз като личност“ (тяло, мисли, чувства, потребности, желания, интереси). Когато някой ни навлиза в пространството, много често не очертаваме границите си сега, за да избегнем конфликт днес, т.е. днес избягваме да се срещнем като личности, но утре направо избухваме, т.е. утре се сблъскваме като врагове. Дали защото в дадената среда не е прието или ние самите не се осмеляваме да сложим ясни граници или заради нещо друго, резултатът винаги се отразява негативно на всички участващи в дадената ситуация.

Бебетата обаче нямат проблем да се изразят категорично – плюят храната, когато не им харесва или са се нахранали, протестират, когато не искат някой да ги гушка в даден момент. След годинка – годинка и половина децата започват стъпка по стъпка да развиват речевото си общуване, но въпреки че са в началото на този тип общуване, те са напълно способни да разберат посланията на възрастните чрез сетивата си, макар и да не разбират всички думи. Именно това е момента детето да научи кои са неговите родители като личности. Ако родителят не изрази ясно кой е и какъв е като човек и не поеме отговорно ролята на „водещия“ (което е различно от „господстващия“), детето ще е объркано и ще продължи да възприема родителя като обслужващ персонал, а родителят, затънал в прекалено обгрижване, предава и себе си, и своя партньор, и подвежда детето си за това какво е обич.

Независимо дали общуваме с възрастен или с дете, принципите за очертаване на граници са едни и същи, а единствената разликата е, че към децата е необходимо да проявим малко търпение.

За да можем ясно да очертаваме границите си, трябва първо да се самоопределим от първо лице кои сме и какви сме. Колкото сме по-наясно сме със себе си, т.е. осъзнати, и колкото по-добре се чувстваме в кожата си, т.е. да обичаме себе си, толкова по-лесно ни е да казваме убедително и категорично ДА или НЕ на отсрещния човек.

Хората общуваме с думи, интонация, изражение на лицето и жестове на цялото тяло. За да сме максимално добре разбрани, тези елементи на общуването е необходимо да са в синхрон. Когато има разминаване в посланието на различните компоненти на комуникацията, се получава объркване и несигурност на кое да ни вярват.

Когато говорим за себе си в трето лице, не може да очакваме някой да се съобрази с нас. От родител към дете често можем да чуем „учтивото“ „Мама не иска така да правиш“, а от възрастен към възрастен „всеки човек иска“ като бягство от „аз искам“. Причините, заради които някои хора избират да говорят за себе си в трето лице,  са много, но този анализ не е предмет на текущата тема.

Трябва да се стремим да говорим ясно, а не учтиво.

В някои случаи възпитаното говорене може да е приемливо, например, когато сме на работа или сред непознати, но това говорене е говорене от дистанция и без емоции, и съответно не е подходящ език за среда, в която искаме да постигнем личен контакт. Предполагам всеки е чувал думи от сорта „Опитах първо с добро, но той/тя не ме разбра, и затова станах лош/лоша“ – това всъщност е прехвърляне на отговорността изцяло към другия, и колко ли от тези хора са се замисляли за яснотата на тяхното собствено говорене. Да говорим ясно не означава да сме груби, а да говорим от първо лице честно и директно без заобикалки. Когато се изразяваме ясно, това не означава, че другият не може или няма да реагира със страх, досада, гняв, тъга, но въпросът е да не се опитваме да го определяме и да не нараняваме личното му достойнство, а да проявим интерес към другия човек. Когато говорим ясно, може пък да ни отвърнат и с искрена благодарност, радост. Каквато и да е емоционалната реакция на другия, в крайна сметка, не искаме ли именно личен и емоционален контакт с близките за нас хора?

Необходимо ли е да сме последователни за нашите граници?

Важно е да сме верни на ценностите си и да решаваме и действаме съгласно тях, но да смятаме, че мненията ни трябва да са същите днес и утре, би ни попречило да се развиваме. Когато казваме ДА или НЕ за нещо на някого, не бива да се чувстваме като „заковани“ и да се притесняваме да променим отговора си, в случай че променим мнението си. Разбира се, не става дума за хора, които не знаят какво искат или си сменят мнението според това, което им е по-изгодно в момента.

А бихме ли изменили на себе си, ако променим мнението си под влиянието на другия?

Не смятам, че е измяна, стига да е резултат на дискусия между двама равнопоставени, а не резултат от навиване, изнудване, манипулация. Ако влизайки в преговор, целта на участниците не е да убедят другия, а да проведат качествен преговор, то той би бил винаги успешен, защото чрез качествената дискусия можем да научим нещо ново както за себе си, така и за другия. Качеството на дискусията зависи от желанието и умението на всяка страна да се изкаже и да изслуша и чуе другия.

За да можем ясно да очертаваме границите си, освен да се самоопределим от първо лице кои сме и какви сме, е необходимо да се откажем от вторичните печалби при размити граници и да сме готови да поемем „рисковете“ от поставянето на граници.

Когато очертаваме границите си, ние се изявяваме като индивиди, а колкото повече думите ни и изразяването им са съответни на нас самите, толкова по-добре околните ще ни разбират и по-рядко ще се чувстваме самотни.

Последвайте фейсбук страницата ми за коментари на различни теми.

Свързани статии:

Гневът -  защо е важно да го изразяваме?

Агресия при децата