„Детето ми осмисли живота“ – това е реплика, която можем да чуем от немалко родители. Нека си представим, че интимният партньор ни казва „Ти си смисълът на моя живот“. Може би някои биха се поласкали в началото, но в дългосрочен план дали няма да се чувстваме задушени, обсебени и да започне да ни тежи? А дали едно дете, което служи за смисъл на живота на негов родител, не се чувства по същия начин?
Когато детето е смисъл на живота на родителя, тогава често всичко започва да се върти около и за детето. Обяснимо е такъв родител в един момент да изнемогне и детето да му идва в повече – да, наистина е тежко центърът ни да е някъде извън нас, независимо кой е обектът. А за детето пък никак не е полезно да му се дава послание, че то е център на света, защото по-късно като възрастен ще има същото очакване от другите възрастни. Но смисълът на животът ни да не е друг човек далеч не означава да сме безотговорни към другия.
Вероятно всеки би се съгласил, че всяко човешко същество има право на личен избор и мнение. Децата също са човешки същества и те имат това право. Колко родители се интересуват дали на детето наистина му се ходи на частни уроци по чужд език, математика и т.н., и дали иска да отиде на друг тип занимание (спорт, изкуство), а не просто да замени урока по немски с урок по френски, например.
Спомням си следното от първите месеци в езиковата гимназия – знанията по английски на хората, които бяхме учили английски само в задължителните часове в училище, свършиха след 1 седмица часове в 8ми клас; повечето съученици, които бяха ходили на частни уроци по английски от 1ви-2ри клас, нямаше нужда да учат първите около 3-4 седмици; единици бяха тези, които 2 месеца изкараха на стари знания, но после материалът беше нов за тях както за всички останали. Или с други думи – някои с 6-7 години ходене на частни уроци спестиха 2 месеца учене в 8 клас. А вие какво бихте избрали за себе си - 6-7 години ходене на частни уроци или 2 месеца сериозно учене в 8 клас? Никога няма да забравя и думите на един съученик: „Аз исках да уча в испанската гимназия, но нашите казаха, че трябва в английската и ме записаха“. В крайна сметка той нито научи достатъчно добре испански (защото часовете по втори чужд език бяха малко), нито имаше завидни знания по английски (всеки може да се досети защо).
Освен право на личен избор и мнение, всеки има право и на личен живот и преживявания и да останат такива. Да се интересуваме от някого (как е, какво го вълнува) е различно от това да го подложим на разпит. Вярвам, че на никой възрастен не му е приятно, когато някой друг прояви „интерес“ към него от тип „кажи ми, кажи ми, кажи ми“ или тип интервю. Детето също не е длъжно да споделя всичките си преживявания с родителите си, още повече пък да го прави точно в момента, когато родителят е решил.
Вероятно всеки в детството си е чувал към себе си или към друго дете реплики от родителите си в стил „Ще стане както аз казах!!!“/ „Защото аз казах така!!!“ без никакво обяснение и желание за разговор, и горко му на детето, което не се подчини на Божията Родителска воля, но още по-горко на детето, което винаги за всичко се подчинява и се превръща в едно добре дресирано „дете“. Да си категоричен не означава да командваш.
И кой казва, че е животът на децата е лесен и безгрижен?
Нима изпълняването на очакванията и изискванията на някой друг е лесна работа, особено когато буквално си зависим от този друг, а той пък нерядко е склонен да се възползва от това, понякога дори брутално?
Осмислянето на чужд живот не е ли прекалено голяма отговорност, особено за едно дете?
Последвайте фейсбук страницата ми за коментари на различни теми.